Бебе по каталог не звучи ли страшно? - www.ludmilafilipova.eu
Бебе по каталог не звучи ли страшно? Print E-mail
Article Index
Бебе по каталог не звучи ли страшно?
Page 2
Page 3
Page 4
Page 5
Page 6

Image
Людмила Филипова
текст Ваня Шекерова
фотография Биляна Хинова и личен архив

Честно, не вярвах в съвременната българска литература. До момента, в който зачетох „Стъклени съдби“ на Людмила Филипова. Преди това пропуснах нейните „Анатомия на илюзиите“ и „Червено злато“ по причината, която вече споменах. „Стъклени съдби“ обаче ме хвана още с пролога. Затова преди още да съм я дочела, се зарових в Интернет да търся сведения за авторката. И там прочетох такива неща за Людмила Филипова, че тутакси реших да проверя дали са верни. Затова не се учудвайте на разговора ми с нея – той не е само за литература.

Накратко Людмила Филипова е потомка на „червената номенклатура“ Гриша Филипов, министър председател на България от 1981 до 1986 г., единствена от петимата му внуци останала в България. Казва, че е дете с разбити илюзии – приказката й свършила през 1989 г., когато цялото й семейство изпаднало в немилост. Людмила рисувала и искала да учи в Художествената академия. Майка й я приземила, като я завела пред „Кристал“ и й показала художниците: „Ето така ще трябва да се препитаваш с изкуство. По-добре учи специалност, която ще ти осигури работно място и постоянни доходи.“ Така Люси завършила първо специалност индустриален мениджмънт в УНСС, после магистратура по мениджмънт в американския City University. Дето се вика, нищо общо с литературата и изкуството, но ето че към третия й роман проявяват интерес руски и европейски издатели. А тя е само на 31, но Овен!

Людмила, храни ли писането? Храни добре, но със сигурност не стига за околосветско пътуване и ежедневен шопинг. Слава Богу, нямам подобни залитания. Книгите ми се продават в достатъчни тиражи, за да се издържам. Вторият ми роман „Червено злато“ е сред най-продаваните книги за 2007 г. Получавам си редовно хонорарите, докарвам си и нещичко от писане на статии. Есента на 2007 г. продадох и авторски права за филм. Една моя приятелката казваше: „Ако ти харесва това, което правиш, няма как да не успееш.“ Права е.

Кога и как започна да пишеш? Учила си икономически науки, работила си какво ли не... Винаги съм искала и съм знаела, че един ден ще пиша. Обикновено си се представях вече с побеляла коса. Сигурно, защото най-често срещаният образ на „писател” е такъв. Първото, което написах, беше „Анатомия на копривата”. Бях във 2-ри клас. „Трудът ми” представляваше дисекция на коприва с обяснения. Помня, че дядо ми я разнасяше и показваше с гордост. След това написах разказ за премеждията на един кит косатка, с илюстрации. Показах го на бавачката, а тя ме заключи на тъмно, за да се науча да не лъжа. Реши, че съм го преписала и лъжа, че аз съм го измислила. През 2000 година се роди първата ми идея за роман. Започнах да събирам идеи, материали, статии, правих интервюта и трупах всичко в кашони. Началото на 2005 г., рано сутринта, преди да замина в командировка, изведнъж видях първата сцена от романа си – срещата между Анна и Борис в „Анатомия на илюзиите”. Толкова ме развълнува, че бързо нахвърлих първата глава. От тогава не  Как като начинаещ млад и напълно неизвестен писател намери издател на първия си роман „Анатомия на илюзиите“, за който Виктор Пасков се изказва толкова ласкаво? Това е романът, на който се учех. В него силно личи стилът на начинаещия, особено в първата му част. Успехът му дойде от това, че е много емоционален. Тогава нищичко не знаех за издателите в България. Попитах приятели и те ме насочиха към Иван Гранитски. Той ме прие радушно, изчете половината книга и каза, че ще я издаде. После няколко месеца все не можех да се срещна с него. Все беше зает и аз се отчаях. Потърсих друг. Беше ми се набило в главата името на едно голямо издателство – „Труд”. В дъното на един от занемарените коридори на Полиграфическия комбинат стоеше г-н Радулов, който трябваше да се произнесе за бъдещето на книгата. И той рече: „Ще продадеш около 25 бройки, другото ще дариш на библиотеките. Пий една вода и се гордей, че си издала книга”. Няма да забравя тези думи, защото след тях бях като смазана. Още повече, че трябваше да си платя за удоволствието. Изгубих илюзията, която толкова години ме е дърпала напред. Отидох в една книжарница и взех няколко книги. На корицата на една от тях беше сайтът на Сиела. Написах им имейл за романа си и те ми предложиха договор за публикуването му. Романът е преиздаден вече 4 пъти за една година. Между другото, сега съм се заела с редакцията и преработката му. След три години стилът ми доста се е променил.

Image
Людмила Филипова
Колко от теб самата има в романите ти, или поне в последния, „Стъклени съдби“? Във всеки герой има по нещо от мен. Някъде повече, другаде по-малко. За каквото и да пише един автор, няма как да не прекарва героите си през призмата на собствената си душевност - „И за риба да пишеш, пак за себе ще пишеш“, беше казал някакъв известен творец. Всяка дума, емоция, чувства, действия, съм се опитала да ги усетя достатъчно дълбоко, че да им предам автентичност и изживяност. В „Анатомия на илюзиите“ имаше най-много от мен. Сега все повече се стремя да давам разнообразни герои, с напълно различни светове и образи. Все пак така е в живота, а аз се стремя да извая негов огледален образ.

 
< Prev   Next >