| Бирма ден преди революцията |
|
Пътепис Самолетът ни кацна в 23.30ч местно време. В Янгон валеше порой. Улучих дъждовният период. Улиците бяха празни, оцветени в жълтеникави оттенъци от слабото градско осветление. В някои улички по пътя, в мрака, можеха да се различат военни камиони, телени ограждения и въоръжени униформени мъже. Покрай военните сгради и полицейски участъци имаше барикади. Градът бе пуст, застинал, сякаш в очакване на страшна буря. Прибраха ни бързо в хотела, където персоналът радушно ни посрещна с подаръци, поклони и почерпки. След седмица щях да съм убедена, че щедростта и човечността са най-типичните черти на местните. Когато заминавах за Мианмар, в средата на септември, всички ме питаха какво е това. Отговарях „Държава до Тайланд”. Когато се върнах след двайсетина дни, нямаше човек в България, който да не е чувал за тази страна. Целият свят вече знае, че там има военен режим и монаси, които ги избиват по улици и манастири. От оскъдните материали, които намерих в Интернет, се бях подготвила да попадна в една уникална страна, в която дори времето следва свой индивидуален ритъм. Мианмар е 30 минути по-напред от Тайланд. Всеки две години страната отмерва 12 месеца, а на третата има тринайсет. Знаех също, че в страната е под военен режим, че има малария, старомодни бандити по пътищата и добре утвърдени канали за пренос и търговия на оръжие и опиум. Една седмица няма да имаме никаква връзка със света. Рано сутринта отлетяхме за Баган…Във въздуха се носи омайна миризма на жасмин. Слънцето лениво изплува на небосклона и обагря в пастелно-жълти цветове, върховете на хиляди храмове, обсипали долината на Баган. Чрез тях от хилядолетие местните изразяват своята почит към Буда, като само от 1057г. тук са построени повече от 13 000 пагоди и храмове. Основите им са покрити със зелен мъх от корони на дървета и храсти. Казват, че тази гледка е една от спиращите дъха чудеса на Света. За съжаление е трудно да се опише с думи и още по-трудно - да бъде посетена от туристи днес. Дребна мургава жена уморено се движи по асфалтирания преди 100 години път от британските колонизатори. Той игриво криволичи между величествените будистки произведения на изкуството. Тя се казва Иниту и е още само на двайсет. Не знае нищо за чудесата на света. Никога не е напускала Баган, защото тук бензинът е твърде скъп, а транспортът - непосилен за повечето жители в провинциите на Мианмар. Станала е призори. Събудила е малкия Маке и го е сложила в кошницата, изплетена от бамбукови ленти. Окачила я е на единия край на дълъг дървен прът. На другия край виси втора кошница, пълна с парцали, железен сърп и няколко почернели банана. Носи ги на раменете си. Така всяка сутрин изминава по 5 километра, за да дойде до портите на най-атрактивните храмове в долината. Днес е пред храма Pahtnotamya. Нозете й са обути в дървени сандали, прикрепени със стар кожен каиш. Твърде са й големи и петите й често попадат на прашния път. Камъчетата се забиват в тъканта и щарещо я щипят. Задминава я товарна кола, в която едвам са се побрали двайсетина пътника. Наблъскани са като добитък. Някои са се закрепили на покрива, други почти висят в края на возилото. Децата клечат по пода и пазят главите си от падащи предмети. Тук това е обичайна гледка. Иниту пристига на време пред портите на храма. Все още няма никой освен трима продавачи на сувенири, които разпъват сергиите си. Препасани са през кръста с дълги до глезена шарени платове, които наричат longyi. Хората в Бирма смятат, че това е най-удобната дреха. Носи се както от мъже, така и от жени. Почти не разговарят помежду си, а само дъвчат и плюят от време на време ръждиво червена смес. По сухата почва остават сякаш кървави петна. Навсякъде из градовете и пътищата на Мианмар има подобни петна. Повечето мъже ежедневно дъвчат тази смес от билки и някакъв местен опият. Вярват, че ги държи будни и мислещи. Повечето от тях отдавна са изгубили част от зъбите си, а останалите им са оцветени от ръждивата трева. През 19 век Мианмар е била една от най-големите производители на опиум в света. Днес голяма част от производството е запазено, но разбира се официална статистика по въпроса няма. И все пак, достатъчно е да видиш, че с изключение на монасите, тук всички мъже дъвчат забранените треви, за да си дадеш сметка за мащаба на производството. До колкото е известно опиумът се бере октомври, пакетира се в бананови листа и с мулета се пренася най-често до китайски лаборатории. В тях химици произвеждат от тревата хероин, който се продава в Югоизточна Азия, Китай, Индия и Запада. Единият от търговците край храма продава ръчно изработени съдове от бамбук, конски косми и смола. Те се правят на близо в малка семейна работилница. Занаятът е познат в Мианмар вече повече от двайсет века. Бамбукът се реже на тънки ленти, които се сплитат с конски косми. Мажат се със смола, боя, сушат се, а после се рисуват от художник с цветове и злато. Така могат да се изработят всякакви съдове и сувенири. На съседната сергия пък, се продават окрашения от полу-скъпоценни камъни, шалчета, направени от нишки на лотос, а също и рисунки в дървени рамки на жени от племето Padaung. Туристите много ги купуват. Белите хора не разбират как е възможно една жена да оплете 9 килограмова метална нишка около врата си и така да живее до смъртта си. Племето Padaung вярва, че колкото е по-дълъг врата на една жена, толкова по-красива е тя. Те слагат пръстени не само на шията си, но също и по ръцете и краката си. Тежестта, която носят, понякога е повече от 15 кила. А самите жени едва ли тежат повече от 45 кг. Padaung е само едно от общо 135-те различни етноси, познати в Мианмар. Това е страната с най-много националности, съществуващи под общ съюз. Иниту често гледа тези рисунки. Смята, че са много красиви. Чувала е от търговците, че жените с дългите вратове живеят край езерото Инле. То се намира на повече от 300 км от Баган и тя може би никога няма да отиде и да ги види с очите си. Търговците са й разказвали също, че това езеро е голямо колкото море, а на повърхността му местните отглеждали домати в плаващи градини. Казват също, че най-голямото производство на домати в Мианмар, било именно върху това езеро. Там дори хората живеели във водата. Къщите им били построени върху дървени колони, а те самите ходели по водната повърхност с помощта на дълги пръти и гребла, прикрепени към краката им. Иниту веднъж яде домат на пазара и си спомни за тези чудни истории. Чу се клаксон на кола. Приближаваше се малко микробусче. Иниту взе кошниците и застана на входа, вперила очи в колата. От нея излезе група от десетина туристи, които разпалено говореха на своя смешен език. Изглеждаха изнервени от нощните атаки на комарите край реката, адската горещина и задушната влага. И те са станали много рано, за да тичат цял ден и да разгледат колкото се може повече храмове в долината. Когато видяха дребната жена с детенце в кошницата, те извадиха ентусиазирано новите си фотоапарати, нагласиха обективите и започнаха да я снимат. Решиха, че са попаднали на уникален кадър, който гордо ще показват в страните си. Иниту знаеше това. И позираше старателно. Един от грамадните бели мъже я накара да се завърти на другата страна, за да огрее слънцето лицето й. И тя го направи. Изпълни всичко, което поискаха от нея. А после протегна ръка с едва доловима усмивка. Някои от туристите я отминаха с гняв и досада. Един от тях извади лъскава монета и я постави в ръката й. Жената учудено я загледа. „Европа!”, каза й той. Беше й дал едно Евро. Тук не му бе нужно, защото вървяха само доларови банкноти. На нея също й бе непотребно. Но Иниту се усмихна и стисна монетата в шепата. Малкият Маке се събуди от шумотевицата. Черните му очи недоверчиво гледаха тълпата от чужденци. Лицето му бе намазано с белезникава боя, която месните наричат thanaka. Това бе местният грим. Прави се от тънко дърво, което расте в Горен Мианмар. Парчета от него се трият в мокра каменна плоча. Получава се смес, наподобяваща влажна хума. Почти всички жени, момичета и малки момченца в Мианмар, мажат лицето си с нея. Вярват, че така предпазват кожата си от парещото слънце, подхранват я и хидратират. Маке разтърка сънено очички и белезникавата смес се посипа по телцето му, свито на топка в бамбуковата кошница. От нослето му се стичаха гъсти сополи. То погледна майка си и отново застана неподвижен. Знаеше, че така трябва. На крачето си имаше голяма рана, хванала коричка, която малкото момче упорито зачовърка. Туристите се отдалечиха към храма, а Иниту вървеше след тях с протегната ръка, като гладно куче. Надяваше се да я помолят отново да позира пред обективите, за да й дадат още някоя лъскава монета. След пладне тя сложи малкия да спи под сянката на огромен дървесен кактус и отиде да коси трева край древните будистки храмове. Ще опита да я продаде на селяни по пътя към дома. По здрач Иниту взе кошниците и тръгна обратно. Задминаха я няколко каруци, теглени от бели биволи с малки гърбици, както и селяни, които носеха на главата си кошници с ориз или слама. По високите палмови дървета, все още имаше хора, които събираха палмово масло, от което утре щяха да направят кафява захар. Крайпътните бамбукови къщички бяха потънали в мрак. В повечето провинциални селища на Мианмар нямаше нито ток, нито вода. Иниту спря до един ръчно скован дървен подслон край пътя, в който бяха поставени две керамични стомни. В тях по-заможните селяни сипваха от своята питейна вода, за онези, които нямат. Тя загреба няколко глътки с чаша, поставена отстрани, даде на Маке и двамата продължиха пътя си. В далечината Иниту разпозна фигурите на трима монаси. Всъщност това бяха само деца. Нямаха още 10 години. Около телата им бе обвит плътен червен плат, а в ръцете си грижливо стискаха няколко метални съдинки. В тях носеха храната, която са успели да съберат през деня от селяните и сега щяха да я занесат в храмовете. Тогава всички щяха да се съберат, да вечерят, а монасите ще разказват за широкия свят. Тези дни манастирите бяха някак по-различни. Монасите шушукаха и гледаха уплашено. Някои от тях се готвеха да пътуват до Янгон. Щяха да участват в национален поход, който да изрази мирния протест на нацията срещу военния диктат, мизерията на хората и поредното вдигане на цените на петрола. Други щяха да се приберат по домовете си, защото още помнеха кървавото потушаване на протестите преди двайсет години. Децата щяха да изпратят при родителите им, а храмовете щяха да опустеят. Монасите все още не знаеха, че само след десетина дни, хиляди от тях ще изчезнат, стотици ще бъдат тайно избити по манастирите, а телата им ще бъдат изхвърлени в джунглите. В очите на всички имаше и тъга, сякаш дълбоко в себе си знаеха, че ги чакат тежки времена. Иниту бръкна в джоба си и извади монетите, които бе спечелила днес. Около 1600 kyats. Това бе по-малко от 2 долара. Тя бе единствената, която носеше пари в къщи. Сестра й почина преди години. Не разбрали от какво е болна. Така и не събрали пари да я заведат в клиника. Брат й избягал през тайландската граница. Или поне така се надява Иниту. Мнозина бяха опитали да избягат през нея, търсейки препитание или медицинска помощ. Казват, че онези, които успяват да прекосят границата без да бъдат разкъсани от мини, намирали по-добър живот. Иниту не смееше. В съседното село има един мъж, чийто крака са откъснати от мина. Сега той има протези вместо крака. Движи се с патерици, но продължава да обработва земята си, защото иначе семейството му е обречено на глад. Може би утрешният ден ще донесе повече, помисли си жената нарамила момченцето си в кошница… По някакво невероятно стечение на обстоятелствата, аз успях да напусна Мианмар ден преди да започнат кървавите сблъсъци по улиците на Янгон, преди военните да започнат да прибират в ареста всеки, който носи камера или фотоапарат, да избиват цивилни, монаси и да затварят границите. |