Людмила Филипова

Накратко Людмила Филипова е потомка на „червената номенклатура“ Гриша Филипов, министър председател на България от 1981 до 1986 г., единствена от петимата му внуци останала в България. Казва, че е дете с разбити илюзии – приказката й свършила през 1989 г., когато цялото й семейство изпаднало в немилост. Людмила рисувала и искала да учи в Художествената академия. Майка й я приземила, като я завела пред „Кристал“ и й показала художниците: „Ето така ще трябва да се препитаваш с изкуство. По-добре учи специалност, която ще ти осигури работно място и постоянни доходи.“ Така Люси завършила първо специалност индустриален мениджмънт в УНСС, после магистратура по мениджмънт в американския City University. Дето се вика, нищо общо с литературата и изкуството, но ето че към третия й роман проявяват интерес руски и европейски издатели. А тя е само на 31, но Овен!

Людмила, храни ли писането? Храни добре, но със сигурност не стига за околосветско пътуване и ежедневен шопинг. Слава Богу, нямам подобни залитания. Книгите ми се продават в достатъчни тиражи, за да се издържам. Вторият ми роман „Червено злато“ е сред най-продаваните книги за 2007 г. Получавам си редовно хонорарите, докарвам си и нещичко от писане на статии. Есента на 2007 г. продадох и авторски права за филм. Една моя приятелката казваше: „Ако ти харесва това, което правиш, няма как да не успееш.“ Права е.

Кога и как започна да пишеш? Учила си икономически науки, работила си какво ли не... Винаги съм искала и съм знаела, че един ден ще пиша. Обикновено си се представях вече с побеляла коса. Сигурно, защото най-често срещаният образ на „писател” е такъв. Първото, което написах, беше „Анатомия на копривата”. Бях във 2-ри клас. „Трудът ми” представляваше дисекция на коприва с обяснения. Помня, че дядо ми я разнасяше и показваше с гордост. След това написах разказ за премеждията на един кит косатка, с илюстрации. Показах го на бавачката, а тя ме заключи на тъмно, за да се науча да не лъжа. Реши, че съм го преписала и лъжа, че аз съм го измислила. През 2000 година се роди първата ми идея за роман. Започнах да събирам идеи, материали, статии, правих интервюта и трупах всичко в кашони. Началото на 2005 г., рано сутринта, преди да замина в командировка, изведнъж видях първата сцена от романа си – срещата между Анна и Борис в „Анатомия на илюзиите”. Толкова ме развълнува, че бързо нахвърлих първата глава. От тогава не  Как като начинаещ млад и напълно неизвестен писател намери издател на първия си роман „Анатомия на илюзиите“, за който Виктор Пасков се изказва толкова ласкаво? Това е романът, на който се учех. В него силно личи стилът на начинаещия, особено в първата му част. Успехът му дойде от това, че е много емоционален. Тогава нищичко не знаех за издателите в България. Попитах приятели и те ме насочиха към Иван Гранитски. Той ме прие радушно, изчете половината книга и каза, че ще я издаде. После няколко месеца все не можех да се срещна с него. Все беше зает и аз се отчаях. Потърсих друг. Беше ми се набило в главата името на едно голямо издателство – „Труд”. В дъното на един от занемарените коридори на Полиграфическия комбинат стоеше г-н Радулов, който трябваше да се произнесе за бъдещето на книгата. И той рече: „Ще продадеш около 25 бройки, другото ще дариш на библиотеките. Пий една вода и се гордей, че си издала книга”. Няма да забравя тези думи, защото след тях бях като смазана. Още повече, че трябваше да си платя за удоволствието. Изгубих илюзията, която толкова години ме е дърпала напред. Отидох в една книжарница и взех няколко книги. На корицата на една от тях беше сайтът на Сиела. Написах им имейл за романа си и те ми предложиха договор за публикуването му. Романът е преиздаден вече 4 пъти за една година. Между другото, сега съм се заела с редакцията и преработката му. След три години стилът ми доста се е променил.

Людмила Филипова

Вярно ли е, че мъжът ти те е избрал по снимка във вестник? Ако трябва да съм по-точна, избрал ме е по снимка и интервю. От тях е научил, че съществувам. След няколко седмици един приятел журналист му споделил, че ме познава. И лятото на 2004-а бях в командировка в Австрия. Бях се отчаяла, че ще срещна някога правилния мъж и гледах да компенсирам с пълно отдаване на работата. Свободното си време запълвах с илюзии за политическа кариера, станах член на организационния комитет на Новото време. Тъкмо се наслаждавах на сградата на виенското кметство, когато телефонът ми иззвъня. Непознат мъжки глас ми обясни, че един човек искал да се срещне с мен, „защото искал и можел да помага”. Реших, че става въпрос за някой, който възнамерява да помогне на партията. Казах си, че най-сетне и аз ще допринеса с малко спонсорство. Затова, щом се върнах в София, обадих се на непознатия номер и се срещнах с двама непознати мъже. Единият караше скъпа кола, другият беше журналист. Поканиха ме на вечеря, където говорихме за всичко друго, но не и за „помощта”. Аз не повдигам въпроса, той също. Гледах много да не разговарям с мъжа със скъпата кола. Имах си принципи да страня от такива. След вечерята изпратих благодарствен sms на журналиста. Оказа се обаче, че това бил телефонът на бъдещия ми съпруг. Той много се трогнал от него. Последва кратка sms кореспонденция, а след 2 седмици излязохме пак на вечеря. И двамата не хапнахме нищо. Тогава си дадох сметка, че и той е чувствителен и притеснителен като мен. Оказахме се сродни души. След година ми призна, че ако не е бил sms-ът ми след първата ни среща, никога повече нямало да се престраши да ме потърси. Ето за колко малко две души могат да се разминат.

Защо не си промени фамилията след сватбата? Първо, защото много харесвам своята и второ, защото не смятам, че фамилията на жената трябва да се заличи след брака. Даже по едно време имах идея да дадем на детето си и двете фамилии, ама после като си помислих, че ще е твърде претенциозно, нещо като Джоли-Пит, се отказах. Не се съгласих и с мъжа ми синът ни да носи името на някой от неговите родители, само защото той вярваше, че след като моите са починали, не трябва да го кръщаваме на някой от тях. Накрая постигнахме консенсус – името на детето ни започва с първите букви на неговите и на моите родители, Константин.

Вярно ли е, че си заченала детето си ин витро? Вярно е, че съм се сблъсквала с този проблем. Наложи се да ходя по клиники и специалисти, за да открия има ли проблем или не. В една софийска клиника ми поставиха отчайваща диагноза, според която без асистирани репродуктивни методи не мога да забременея. Последната от процедурите беше ин витро. Забременях, но на втория месец преживях спонтанен аборт. Точно след нощта, в която получих годежния си пръстен. Върнах го на съпруга си и му казах да помисли. Знаех, че много държи на дете. Той го взе и мисли. Не помня колко. Май седмица-две. После ми го върна и отново ми предложи брак. Само месец и половина по-късно, без каквато и да е медицинска помощ, забременях. Отидох в клиниката да се похваля, а докторите не вярваха. Когато се разбра, че наистина съм бременна, ми казаха, че е извънматочно и трябва да ме оперират. Да го махнат! Същия ден обиколих още няколко кабинета, където ме убеждаваха, че бебето си е съвсем на място. След 9 месеца ми се роди здраво и красиво момченце, Константин. А после се оказа, че и фаталната ми диагноза е била медицинска грешка.

Сърдиш ли се на някого за объркването в живота ти, произтекло от тази грешна диагноза? Съвсем честно, на никого не се сърдя. Грешки стават непрекъснато. Една такава погуби майка ми. А от нашата не се случи нищо кой знае какво. Бяхме толкова щастливи да разберем, че един ден сме се събудили и кошмарът е свършил. То е като да препълниш дядовата ръкавичка, после да я изпразниш, за да разбереш колко щастлив е животът ти. Остана опитът, усещането, приземяването, сблъсъкът с болката, поуката. Все полезни неща.

Предупреждават ли лекарите жените за вероятните негативни последици от тежките хормонални стимулации? Не само за техния, а и за организма на евентуално заченатото ин витро и родено после бебе? Казват, че евентуално пълната упойка за извличане на яйцеклетките крие рискове, че хипер-хормоналната стимулация може да е смъртоносна и признават, че може да се стигне до многоплодна бременност – риск за майката и плода. Това никого не плаши. Повечето жени са готови да умрат за неродените си деца. Особено след години болка и борба с вятърни мелници. Многоплодна бременност им звучи даже добре. Никой не говори за проблеми, свързани с конските дози хормони. За някои от рисковете медиците тепърва научават след десетки тестове и след като са минали години от стимулациите. Жените са остарели, децата от ин витро - пораснали.

Ти, когато се подложи на ин витро, беше ли наясно с всички евентуални рискове и последици? Само със споменатите по-горе. Веднъж попитах докторката колко пъти мога да повторя процедурата. Отговорът бе: „Колкото искаш”. След много четене на изследвания и доклади разбрах, че хормоните не са безобидни.

Срещна ли жена, която, научавайки за тях, да се откаже? Една жена ми писа, след като прочела книгата ми и преди да отиде на поредните стимулации. Беше изплашена и питаше колко от написаното е истина. Казах й, че описаните рискове са доказани в медицински проучвания. Казах й също, че още по-сериозни проучвания доказват успехите на АРТ (асистирани репродуктивни технологии). Казах й също, че и при естественото зачеване има не по-малко рискове от посочените за АРТ. Генът си е ген, без значение как го предаваш. Останалото не е категорично доказано. Отвърна ми, че е спокойна и е взела решение.

Разбра ли какви са причините за диагнозата “изчерпан яйчников резерв”, споменаваш я като причина за стерилитета в книгата си. Да, трите възможни причини за нея са генни мутации, радиация и химиотерапия. Жената наистина се ражда с точно определен индивидуален набор от яйцеклетки, но никога не знае колко са точно те и кога ще се изчерпат. Затова лекарите все по-често съветват жените да раждат, докато са млади, да не отлагат.

В романа ти не е изчистен въпросът защо хората предпочитат да осиновят ембрион, вместо родено дете. Какъв е твоят личен отговор? Някои родители считат, че са принудени за подобна стъпка. Например семейства, в които един или двамата родители страдат от стерилитет; семейства, в които родителите носят генетично онаследявани болести; гей двойки; самотни жени или мъже; жени, които не искат да си развалят фигурата и да се тъпчат с хормони; възрастни двойки и т. н. В някои от изброените случаи, освен за ембрион се плаща и за сурогатна майка. Остава въпросът защо всички те просто не си осиновят дете. Усещането е неразбираемо за човек, който не го е изпитал. Раждането на дете е естествен етап от живота. Ако не се случи, става нещо като късо съединение в мозъка ни, след което всичко се разбърква непреодолимо. Няма как да прескочиш етапа и да продължиш напред. Мислиш, че не може да преживееш, без някак си да възстановиш прекъснатата логична нишка на живота си. Раждането на осиновен ембрион е най-близката илюзия, която спира късото съединение. За бездетните семейства осиновеният и роден ембрион им дава усещане, че това дете е част от тях. Има и сериозни финансови причини, особено на Запад. Осиновеният ембрион е с хиляди долари (евро) по-евтин от осиновяването на дете. Спестяваш си дългото чакане и тромавите бюрократични процедури. Нещо повече – можеш по каталог да си избереш русо, червенокосо, умно, гениално, високо, ниско, черно или с дръпнати очи бебе. Дори бъдещото му хоби можеш да предпочетеш. И оттук идват много проблеми. Осиновеното като ембрион дете почти никога не разбира, че има други генетични родители, може би десетки братя, сестри и близнаци. Генът носи векове преди себе си и векове след себе си. Няма как безнаказано да си играем с гените.

На колко години е най-старият замразен ембрион в България? Чух, че има 8-годишен в криобанката на „Света София“. Според моята проверка в България ембриони се замразяват от 1999 г. Следователно към днешна дата у нас няма по-стари ембриони от 9 години. Затова и в романа ми всичко започва през 1999 г. В света има деца, родени от 15-годишни ембриони. А замразени има и на повече години.

В книгата пишеш за рисковете, произтичащи от дългото замразяване на ембриони, най-сериозният от които е остаряването на ДНК и в резултат от това неприспособимост на родените деца, прескочили етап в еволюцията на човешката раса. Ще допълня, че има документи за един още по-страшен проблем, свързан с безконтролното омешване на генетичен материал. Когато години си се борил с проблема стерилитет, когато дори те е срам да признаеш на най-близките си за него, неминуемо желанието за успех се превръща във фикс идея. Познавам не малко двойки с подобен проблем, чиято реакция е образно казано „запушване на ушите”. Разбирам ги. Вероятно, ако осъзнаят рисковете, се страхуват, че ще убият надеждата си. Единствената надежда, която ги крепи да живеят. Какво ще им остане после? Вкопчват се в нея и не допускат никой да я нарани. А междувременно я идеализират все повече. Тук идва и грехът на специалистите. Много от тях не споделят с пациентите рисковете, които могат да носят асистираните репродуктивни технологии. Те имат много положителни страни, които всички знаем. Стоят в брошурите и сайтовете на хилядите клиники по цял свят. Но за рисковете говорят твърде малко. Има поне десет риска, за които пациентът задължително трябва да знае преди да даде „информирано съгласие”. Това е целта и на книгата – да информира и да събуди въпроси.

Изброй тези рискове! Конските дози хормони могат да са фатални както за майката, така и за детето; произвеждането на излишен генетичен материал и ембриони (могат да достигнат до 25) какво е? Това са проблеми, за чиято важност и сериозност родителите дори не подозират понякога. Също за разнообразните рискове от многоплодната бременност; от задържането на плода с всякакви методи; хормони по време на бременност; раждане в напреднала възраст; безкрайното повтаряне на процедурите; отделно даването и взимането на чужд генетичен материал. Вманиачаването на родителите за дете на всяка цена; репродукцията на грешни гени... Изброявам ги най-общо. Описала съм всички възможности, до които съм се добрала, в книгата си, както и съм цитирала източници на информацията. Исках да покажа, че активно въвеждаме нови и нови техники и методи в АРТ, а още не знаем последиците. Използват се милиони пъти, въвеждат се нови и нови, на пациента се дава положителната информация, а след години някой доказва рисковете. АРТ имат и безспорни предимства, но пациентите трябва да се запознават и с двете страни.

Каза ми, че преди да напишеш книгата си, си влизала в сайтове на клиники за асистирана репродукция, продавала си и си купувала он лайн яйцеклетки и ембриони. Реално нищо не съм купила или продала. Заявявах, че търся или продавам, попълвах документи, запознавах се с процедурите, проучвах ги уж като потенциален родител. Това бе част от задължителното ми проучване на проблема. Исках лично да се убедя как точно работят агенциите. Едно е рекламата на сайта им, друго е действителността. Ембриони и яйцеклетки могат да се купят от всяка криобанка, клиника или сайт-агенция за обмен на генетичен материал. Агенциите помагат търсещите да намерят предлагащите, без да създават излишни проблеми. Ако продаваш, заявяваш сумата, която ще те „компенсира” (уж за такси, плащан наем за фризер и други разходи), ако имаш изследвания евентуално за СПИН, пращаш, ако не – здраве да е. За генетични тестове и години на замразяване никой не пита. Най ми беше интересна една американска агенция, чиято основателка се вдъхновила за дейността си след като осиновила българче.

Какъв човек трябва да си, за да си поръчаш бебе по каталог – ти си наясно с ембрионалната банка на Дженалайн Райън, която предлага ембриони на бездетни семейства, дори и на гей двойки. О, това се прави по цял свят, дори и в България. Разликата с Райън е, че тя тръби официално и рекламира „първата си банка в света за производство и продажба на ембриони”. Подобни поръчки правят хиляди хора, от всички страни, от всички социални категории. Проблемът е, че това са „мръсни” теми и за тях почти не се говори извън лекарските кабинети. А в кабинетите задължително се носят розови очила. Позитивизмът помага да заченеш. Не е трудно и най-моралният човек да повярва, че не прави никому нищо лошо. Не се говори за рискове. Затова се надявам книгата ми да предизвика размисли. Ще има съгласни, ще има недоволни. Някой ще е щастлив, друг много гневен. Но трябва да се говори по тези проблеми! Те ще бележат бъдещето ни, а зависят от настоящето.

Според теб, ама честно, не е ли чиста проба егоизъм желанието да родиш дете, при все че природата ти отказва? Моралът има безброй лица, зависи откъде го гледаш. Отговорът е и да, и не. Убедена съм в едно – и най-лошото на този свят започва с най-добри намерения.

Факт е, че всяка година процентът на бездетните семейства с репродуктивни проблеми в развитите страни драстично нараства. Природата иска да ни каже нещо. Факт е, че индустрията на репродуктивните технологии главоломно се развива. Навсякъде и с всички средства. След като човек е постигнал всичко, не му остава друго, освен да се бори с природата. Аз самата търся отговора за себе си кой е по-прав в този дуел.

Винаги съм се питала какво е да родиш на сериозна възраст, дори след менопаузата? Не е ли някакъв вид безотговорност към поколението ти? Засегнала съм сериозно и този въпрос в „Стъклени съдби“. Една от героините е родена от твърде възрастна жена.

Истината е, че за този проблем и обществото има грях. Обикновено се смята за топ новина, че 70-годишна румънка е родила, 60-годишна британка също, 50- годишна учителка има близнаци. Медиите гръмват, жените позират като герои на снимките и до там. Никой не проследява какво става с детето и майката после. Създава се позитивен модел на подобни инициативи. Специалистите рядко отказват, а авантюристи всякакви. Твърде рядко някой се пита какво е да оставиш сирак, когато най-силно се е нуждаел от близки. Или пък да превърнеш детето си в болногледач.

Вярно ли е, че в един период от живота си си била анорексичка? Едва ли може да се нарече така състоянието ми, защото трая само няколко месеца и беше осъзнато. Проблемът на анорексията е, че не се осъзнава. Това бяха няколко месеца от 2003 година, в които в един миг останах без работа и много сама. По някакъв начин съм опитвала да се боря с хаоса в живота си чрез строг контрол върху тялото си. Дори мисля, че състоянието ми бе по-близко до орторексията. Слава Богу, намерих си прекрасна работа в медицинска компания и си стъпих на краката.

Има една теория, че анорексията е болест на отношенията майка-дъщеря. Ти беше ли близка с майка си, разкажи ми за нея! Със сигурност проблемът не е бил в майка ми, а в тоталното безпътие и безнадеждност, в които се бях удавила. Хранителните разстройства, са подсъзнателен опит на индивида да преодолее непреодолимото чрез контрол над тялото си. В последните си години майка ми правеше всичко по силите си за мен и сестра ми. По-малката ми сестра беше по-беззащитна и неоправна. Майка ми в един момент й се посвети изцяло, а аз се справях независимо. Цял живот живеехме стая до стая, но не се познавахме добре. Каква ирония. Най-близки бяхме в последната година от живота й. Всички търсехме изход. Често се замислям, че не познавах нито баща си, нито майка си – като хора имам предвид. Често за близките си имаме най-малко време. Все тичах, работех и мислех, че времето е пред нас. Скоро колелото ще се завърти, нещата ще се успокоят и ще прекарваме повече време заедно. Баща ми все ме чакаше със своите грижливо подредени в албуми истории, които искаше да възпроизведе в разкази. Какво е да живееш, ако никога не споделиш историите си. И двамата си отидоха, без да ми разкажат за себе си. А може би винаги се случва така? Опитвам се сама да ги открия от онова, което са оставили – писма, малко снимки, малко документи и нашите спомени.

Като вече малко от малко те познавам, питам се дали следващият ти роман няма да е с главна героиня жена, страдаща от някаква зависимост? Категорично не, въпреки че съм мислела да засегна въпроса. Близо 70% от момичетата и жените в България имат неосъзнати хранителни разстройства. Обикновено те се отключват при стрес и житейски проблеми. Най-страшните форми са анорексия и булимия, но напоследък всички сме чували за орторексията – мания за здравословен живот и хранене. Той обаче има същите причинно-следствени връзки. Да не говорим, че в тази група влизат и жените, които в един момент лудват по модата на постенето. И парадират с това. Трудният живот увеличава процента на хранителните проблеми. Но по този въпрос се говори достатъчно.