Историята на Ники, който трябва да умре

в. „ 24 Часа” 24 април 2007г.

Той е дребничко слабо момченце. Лицето му е бяло, мило. Погледът - буден и пълен с живот. Усмихва се често. Казва че е щастлив, до колкото разбира значението на тази думичка. Обича да пее. Любимите му песни са “Лиляно моме” и “Катерино моме”. Когато Ники запее, всички притаяват дъх. Слушат. В очите им често блестят сълзи. Красив глас. Нещо има в него... Стиска те за гърлото. Потъваш в себе си. Виждаш детето. Детето, което отдавна си забравил. Мечтаната, но вече погребана любов. Бленуваният отлетял живот. Изгубваш се в уверения, но тъжен детски глас... Ники днес е само на шест. По план, трябва да живее още около десетина години.

Всичко започнало 2000 година. Ники е роден на 16 август. Зодия Лъв. Някога живял много щастливо. Цели два месеца. До фаталния ден, в който майка му го завела в поликлиниката за първата задължителна имунизация. След инжекцията кръвта на детето не спряла да тече цяло денонощие. Започнали изследвания. Мъкнели детето от болница на болница, от кабинет на кабинет, докато най-сетне открили проблема. Оказва се, че Ники е болен от хемофилия. Тежката форма. Това заболяване се получава при мутация в Х-хромозамата на мястото, което определя изработването на т.нар. антихемофилен глобулин. Той участва в процеса на кръвосъсирване. Майката е тази, която предава чрез Х-хромозомата, болестта на синовете си. Не на всички. Боледуват само мъже. Може да се случи на всекиго. Дори и най-леката травма, предизвиква у болните трудноспиращи и обилни кръвоизливи. След кръвоизлив, често се установява и анемия. Лечението е заместително, с преливане на прясна пълноценна кръв, плазма или разтвори, обогатени с антихемофилен глобулин.

Казват, че понякога се случват чудеса. Може би точно това е станало, когато двумесечното бебе, попада случайно в дома за сираци в Перник. Ники бил поет от професионален и грижовен екип. Бързо станал любимецът на дома. Децата се превърнали в неговото семейство, директорката - неговата майка. Единствената майка, която е познавал някога. Обича я безмерно. Ники расте здрав, умен и весел, като всяко друго дете. Биологичната му майка го посетила два пъти докато бил още бебе. После се отказва официално от него. От тогава не са я виждали. Тя има и други деца. Два пъти в седмицата биели инжекции на Ники с антихемофилен глобулин. Благодарение на тях, той по нищо не се различавал от всяко друго момченце. Освен едно – музикалният талант, с който е надарен.

Първа открива дарбата му Директорката на пернишкия дом. Случайно чула плътния му мелодичен глас. До сега в дома не е имало друго дете с подобни заложби. Ники бързо учи нови песни. Предпочита български, народни. Водещ изпълнител е на всички празнични програми в дома. Скоро получава и първият си музикален инструмент. Акордеон. Тук приказката свършва. Домът в Перник е за деца от 0 до 3 години. Въпреки рискът, който поема, Директорката задържа момчето до шестата му година. Знае, че липсата на подходящи грижи, могат да го убия. Днес Ники е вече на шест. По закон трябва да е първолак. Системата автоматично го разпределя в дом за сираци в софийския квартал ж.к. Илинден. Една сутрин, след закуска, Директорката хванала ръчичката на момчето и му казала, че трябва да заминат за София. Обяснила му, че ще става ученик. Ники се зарадвал. Тогава не разбрал защо очите на Госпожата са тъжни. Ники никога не бил напускал двора на дома, в който е израснал. Облякъл се бързо и подредил прилежно дрешките си в малка раничка. По пътя весело бръщолевил, Директорката мълчала. Държала го за ръката. Когато пристигнали, никой не ги посрещнал. Само един пазач понякога се мяркал пред вратата на бездушната сива сграда. Казал й да остави момчето. Така правели всички. Въпреки, че я чакала работа в дома в Перник, тя останала с Ники. Носила му храна. Лекарствата били прибрани в специална хладилна чанта. Дрехите били изпрани и изгладени. Искала да е сигурна, че ще бъдат прибрани и правилно съхранявани. Привечер се появила една възпитателка. Приела детето. От тогава Директорката не го е виждала.

Историята на Ники много ме впечатли. Чувала съм за невероятния му талант. Отидох да го видя шест месеца, след като бе приет в новия му дом. Казаха ми, че трябва да съм подготвена да видя всичко. Вратите на дома са заключени. Не за да не влезе нежелан посетител, а за да не излезе от него някой обществен натрапник. Още на входа ми се нахвърлят няколко деца като животинчета. Поглеждат ме колебливо, а после впиват ръчички в мен. Прегръщат ме и забравят да ме пуснат. Или не смеят. От тях лъха зловеща миризма на изпражнения. Личи си че панталоните им са мокри. Лицата и ръцете им са мръсни. Около очите им има огромни гурели. Конюнктивид. Кашлят лошо… Изплаших се. А после ме хвана срам и ги оставих да ме прегръщат, пипат и мачкат. Едва ли им се случва често. Попитах ги за Ники, тъй като друг не ни посрещна. Болният ли? – уточни едно от момченцата. Кимнах. Всички знаеха, че е болен. Налагало му се да ходи поне два пъти в седмицата до болницата. Докато живеел в дома в Перник почти не се случвало да влиза в медицинско заведение.

Ники бе отслабнал неимоверно. Лицето му бе изпито. Очите все още бяха живи, любопитни, но и изплашени. Покани ни в стаята си. Спи с още три момчета. Вместо чаршаф, леглото му е постлано с огромен найлон. Леличката му го взела да не го напишква, обясни ни Ники. В Перник никога не се е напишквал. А тук, почти всеки ден от страх и мъка. Той не разбира защо е тук. Защо хората, които обича са го изоставили... Помоли ни да го научим да сгъва дрешките си. Отвори шкафчето под леглото му. Вътре имаше един стар раздърпан потник, скъсано горнище от стара пижама и напикани панталони. Нищо от огромния багаж, с който Директорката го е довела преди половин година. Ники няма дори четка за зъби. Откраднали са и нея. Още не се е научил да се пази от крадците. Леглото му е оправено. - Сутрин Ники ни учи как и ние да си оправяме леглата! – хвали се едно от момченцата. Влязох в банята да се измия. И тук нямаше сапун. До нито една чешма в дома, аз не видях сапун. Болезнените ми мисли са прекъснати от възбуден детски вик: - Кетч!

Всички деца се впускат през глава към коридора. Две момчета се бият, а другите ги окуражават. Разбирам, че това е едно от най-големите забавления на децата. Тук имаше всякакви малчугани от 5 г до около 13 г. Не мога да определя точно възрастта им. Тук децата растат прекалено бързо. Има черни, има и бели деца. Болни и здрави. Ники гледа изплашен. Казва ми, че понякога и него бият, но идва да го спасява една кака от четвърти клас.Сещам се, че най-малката травма може да е смъртоносна за Ники. Никой не идва да разтърве децата и ние се намесваме. Едно от по-големите момичета. Може би на 10 г., ни приюти в стаята си. Взе Ники и още няколко от малките. Извади един скрит зад леглото хляб, парче масло и им намаза филии. Предложи и на мен. Наблюдавайки ги осъзнах, че тук всъщност няма деца. Те са по зрели и от мен. Знаят за живота и за оцеляването повече от всичките ми познати взети заедно. Заключени са по цял ден в един зверилник, джунгла. Сами. И някак трябва да оцелеят. Ники оцелява вече 6 месеца тук. Аз ще си отида, той остава. Ще се бори с оцеляването още около 10 години. Изумих се от силата на това момче. Бях тук да му помогна. Исках да го изведа сам на двора и да говоря с него. Той не искаше да изостави другите. Не се оплака за нищо. Не поиска нищо. Казваше, че е добре. Изпя ни и песен “Назад, назад Калино моме”. Подарихме му плюшено мече. Той побърза да го покаже на другите. Ще ти го вземат! – опитахме се да го предупредим. Искам да им го покажа! Те нямат – казва той.

Ники е вече ученик. Такива са правилата. Може би това е добре, защото ще се научи да смята елементарно, да чете и пише. А така, след 10 години ще е далеч по-подготвен. На излизане възпитателката с усилие откъсна децата, вкопчили се здраво в мен. По-големите ми поискаха телефонен номер. Дадох го. Знам, че никога няма да се обадят. Няма от къде. Но за тях малкото листче с надраскан телефон е надежда, помощ, усещане, че не са съвсем сами. Че някъде там по улиците на един непознат свят има някой, на когото могат да се обадят. А това е много. Аз излязох. След мен заключиха. Децата тропаха по стъклото и ми махаха. Очите им ме гледаха молещо. Усетих, че треперя. Чувствах се много по-различна. Един час тук ме промени повече отколкото половината ми живот. В този дом ще оцелеят малцина. Не зная дали Ники ще е сред тях. Когато навършат 18 г, тези човешки същества ще излязат навън. Вече няма да са отговорност на държавата. На другия ден посетих Директорката от Пернишкия дом. Тя с ужас изслуша разказа ми за детето, което е отгледала. Събра колкото може дрехи и принадлежности и помоли да му ги занеса. После казва, че при условията, в които е поставен, едва ли ще живее дълго. Ако все пак оцелее, на 18 г ще остане сам. Според нея момчето няма да е способно само да се бори със Системата, за да получава живото спасяващото лекарство. Домовете така са устроени в България, че произвеждат социални инвалиди. Колкото и парадоксално да звучи обаче, Ники е все още жив, именно защото е сирак. Скъпият препарат, от който се нуждае, по закон се получава първо в държавните домове. Те са пряко задължение на държавата. Каквото остане после се разпределя между останалите болни деца и възрастни. Те не са много. Ники ще бъде държавна отговорност още около 10 години. През тях той най-вероятно ще изпее стотина пъти своите песни, ще разплаче още поне 50 човека, ще напише поне 500 домашни, сам ще плаче поне 10 пъти. Напоследък Ники плаче все по-рядко. Ще се усмихне над 2000 пъти. Ще го набият поне 200 пъти. Ще се научи да пуши, да се бие, да краде, да псува. И така. Един човешки живот. Ники кандидатства за осиновяване вече и в чужбина. Предполага се, че там има милостиви, бездетни и най-важното богати хора. Много от тях го намират за сладък, дори талантлив. После чуват цената на неговия живот. И друго не питат. На 18 години казват, че започва животът! Това е лошата новина. Ники, ще го пропусне. Има и една добра вест. Той завинаги ще остане дете. Нещо като Питър Пан в сърцата на онези, които го познават. Тази история ме потресе. А това е само някакъв си човешки живот. Такива като Ники, има стотици. Има и много по-тежки случаи. Това е само един отчет за статистиката. Ники все още може да бъде спасен. Стига на някой да му пука.