Кучешки живот

в. „Новинар”19 Април 2007г.

Сънувах страшен сън. Столична община разпръснала отрова за помияри из улиците на София. Време било да се отърве от тях. Да, ама объркали нещо в химичния състав на отровата и помиярите не умряха. Вместо това станаха силни, красиви и умни. Завладяха цяла България. За другите страни не знам, защото сънят ми бе сравнително кратък и аз нямах време да пътувам из чужбина.

Подгониха ни със специално оборудвани мобилни клиники. Уж само, за да ни обезпаразитят и хуманно да ни кастрират. Решиха, че няма нужда да хабят излишни средства за мигновеното ни изтребление. Кастрацията излизала далеч по-евтина. Между другото, пощадиха само лицата Азис и Евгени Снимчев. Не бяха съвсем сигурни кое точно да им кастрират. Държавна Кучешка Сигурност докладвала слухове, за тяхната неясна полова ориентация. Болните и агресивни индивиди, направо ги евтаназираха. Това ставаше в изолатор. Съвсем хуманно, като за целта бяха монтирани камери, с които се съблюдаваше дали са спазени всички човешки права. Мероприятието се спонсорираше от фондация “Четири лапи”. Първи в изолатора попаднаха Болен Сидеров, Ванко 1, Митьо Очите и др. Небойко Борисов пощадиха. Пазеха го в специално пригодена клетка. Щяха да го използват за връзка с Евро Съюза. Бяха чели някаква класация в едно ново списание, че бил най-влиятелният екземпляр сред българските мъже. Държавна Кучешка Сигурност го потвърди. Кучетата много държаха на членството си към ЕС, въпреки че още не им бе съвсем ясно защо.

Лице с прякор Черепа също отърва козината. И него отделиха в специална клетка. Помиярите бяха чували, че той е най-богатият българин. Надяваха се, че ако го пощадят той ще подели с тях богатствата си. Кучетата не само, че не го евтанизираха, не го кастрираха, но те дори бълхите му оставиха. С пръст не го докоснаха. Помиярите много разчитаха на умело прикритите му богатства. Най-вече, за да могат да си позволяват и в бъдеще изключително скъпите пластични операции. За такива се водеха подрязването на опашки и уши, инплантиране на личен номер под кожата, избелване на зъбите, и други. До този момент те бяха достъпни само за домашните кучета от аристократични породи. Помиярите откриха и зоопарк, където водиха децата си през уикенда. Там затвориха рядко срещани екземпляри като Царя, Топлото, Засмян Костов, Ахмет Буздоган и Цицко Стоичков. Имаше и специална клетка за Вендета Райкова, която показа неочаквана издръжливост и подготовка за затворнически живот. Клетката й обаче все още бе празна, защото кучетата чакаха да я изгонят от VIP Brother. Според непотвърдена информация, са постъпили запитвания към Полковник Кадафи, дали ще отпуска от време на време Медиците за нуждите на Столичния зоопарк. Очакваше се нечувана посещаемост, поради тяхната изключителна популярност.

Всички останали ни затвориха в някакви зловещи бетонни блокове. Вътре всеки си имаше своя кутийка. За по кратко ги наричахме домове. Само кучетата имаха право да живеят свободно сред природата и да спят по улиците и ливадите. Позволяваха ни да напускаме бетонните помещения, за да ходим на работа. Влизахме в моторизирани превозни средства, които изпускаха отровни газове в атмосферата. С тях достигахме до други бетонни кутии и там всички съвместно произвеждахме Брутния Вътрешен Продукт на България. Само расовите екземпляри се отърваха и не последваха масовата съдба. Тях кучетата прибраха като лични домашни любимци. Извеждаха ги със шарени каишчици и пухкави кожухчета. Спяха в специални сандъчета. По време на размножителния период ги водеха да се съешават с други расови екземпляри. За най-добрите от тях, стопаните взимаха тлъсти възнаграждения. Като най-расови оплодители се считаха Киро Скалата, Небойко Борисов, Дон Баташов и разбира се Азис, но само чрез ин-витро процедури. Стопаните на мъжкарите също се налагаше да се бръкнат дълбоко, ако искат породиста женска. Малките на Ирен Контева вървяха с най-висока цена. Родословното дърво беше задължително. Без него си вън от играта. Тези привилегии обаче бяха само за породистите екземпляри.

Всички останали гледахме да отбиваме някак времето в бетонните си домове. За да не умрем съвсем от скука, ни бяха инсталирали по една кутия, с често сменящи се картинки. Наричахме я телевизор. Телевизията всъщност бе средство, което ти помага да не се чувстваш съвсем сам и да хвърляш времето си на вятъра особено успешно. В кутията можеш да видиш как хората се колят и стрелят, как правят секс, гонят топка на едно зелено поле и други интригуващи неща от живота. Също така имаш възможност да гледаш 2000-ят епизод на “Дързост и красота”. А ако си връзкар и ловиш кабелна, може да следиш и сериала “Женени с деца”. При повече късмет, ще успееш да хванеш и Азис да поднася супа на лице с прякор Китаеца, докато го обгражда с нежност и внимание. Добре че беше телевизията, защото хората напоследък се чувстваха много самотни.

По закон имахме право да ходим три пъти на ден до WC-то. В точно определен час и място. Ако случайно се изпуснеш, следваше зловещо наказание – натапяне на муцуната в изпражнението или бой по главата с вестник. Положението с храната също беше тежко. Само за домашните любимци имаше витаминозни и обогатени с хранителни вещества гранули. Нас хранеха с консерви и полуфабрикати. В най-добрия случай можеш да се докопаш до натъпкани с хормони 20 годишно месо и генно-модифицирани зеленчуци. От всичко това оставаха планини от боклуци. Караха ни да ги събираме разделно. Беше много забавно. Използвахме шарени кошчета, които ги имаше само в центъра на столицата. Ако кибритената ти кутийка обаче е в кв. Симеоново, не можеш да се възползваш от забавлението с шарените кошчета. Така шанса за разделно събиране на боклук имаха само централните софиянци. После Кметът минаваше, събираше боклука съвкупно и го балираше. Носеше балите за съхранение в едно бунище. Когато то се препълнеше, избираше си друго. И така докато цялата софийска околия боклучаса.

Ситуацията с боклуците не ме впечатли толкова, колкото историята с лайната (простете за директността). Докато стоях безцелно в личната си бетонна кутийка, се опитах да изчисля къде отива всичко онова, което по три пъти на ден излизаше от нашите тоалетни. Да речем по кило на ден от човешко същество. София има около милион и половина жители. Това е около 547 500 000 килограма изпражнения на година. Когато го умножих по килограмите, дето излизат от тоалетните на другите градове на България, а после и на съседните страни на България, получих число, което не познавах. Това и без туй не бе особено важно. По-скоро ме мъчеше мисълта къде отиват всичките тия килограми нечистотии всяка година. По въпроса за досиетата, последва пълно обществено разочарование. Противно на всички очаквания, помиярите така и не отвориха досиетата. Въпреки първоначалните обещания. Запознати твърдят, че най-вероятно фактите, съхранявани в мухлясалите папки, могат да усложнят живота на висши кучешки управници. Междувременно всички бунища в сраната се препълниха и междуградският обмен на боклук стана невъзможен. Въздухът се замърси страхотно и свърши... Точно тогава се събудих. Какъв кошмар! Страшен кошмар, си казах. Бях заспала с някаква скучна статия в ръка “ Борят помиярите в София по научни методи”. А подзаглавието беше “Мобилни клиники за кучета влизат в ромските гета”. Разказваше се как столична община бори и брои помиярите по научен метод на БАН.