2006-11-03
Фонд Култура
от Борислав Гърдев
четено 874 пъти до юли 2007
Людмила Филипова има амбицията и капацитета да поднесе талантлив, силен и философско-моралистичен по дух опус.
Предимството на Филипова е, че като номенклатурно дете черпи от извора в две посоки. От една страна познава човешкия облик на своя дядо, който лично аз си спомням като високомерен и сух комунистически номенклатурчик пар екселанс, общувала е с него, запозната е с докладите и дневниковите му записки. А от друга е била рамо до рамо до най-богатия и загадъчен български магнат, изграждайки с години медийния му облик на успял бизнесмен и меценат, подпомагащ талантливите и бедните. Сега вече освободена от тегобите на семейната и бизнес обвързаност решава да даде воля на своя прозаичен талант и да създаде един от най-сполучливите романи в съвременната ни литература.
Честно си признавам, знаейки миналото й, подходих максимално взискателно към книгата й, подлагайки я не само на детектора на лъжата, на който са я изпитвали психолозите на Васил Божков всеки месец, но и на строгата критическа оценка. Людмила Филипова издържа и двата теста успешно. Тя е наистина роден белетрист, с богато образно мислене, подплатено с фина философско-моралистична плънка, отвеждаща деликатно към будизма и йогизма, която умее не само увлекателно да разказва, но и да внушава искрено послания, да предразполага към размисъл, да ни подтиква да се вгледаме в себе си и да открием с изненада, че “Анатомията на илюзиите нe се състои от безброй мигове, а миговете са сбъднатите ни илюзии. Стига да ги уловиш...”Впечатлява подготвеността и културата, която демонстрира самоуверено. Знаейки, че е добра, тя иска да ни спечели за каузата си на всяка цена и да докаже, че си разбира от занаята. Преследвайки свой успешен модел за създаване на нов български роман Филипова умело и далновидно подготвя необходимите съставки, а те са микс от постигнатото от нашата вулгарна проза на Христо Калчев и Александър Томов, но вече облагородена и допълнена с необходимите нравствени послания, образците на класическата американска литература и в частност Фицжералд с “Великият Гатсби” и “Последният магнат”, без да забравяме скромната ни традиция в лицето на Димитър Димов и романът “Тютюн”. Случайно ли главният герой на “Анатомия на илюзиите” се казва Борис (Буков), а неговата най-вярна жена носи името Мария?! В този аспект откривам още една важна нишка, следвана от Людмила Филипова по линия на документално-мемоарното уплътняване на романа й - постигнатото в спомените на бившите комунистически величия от ранга на Петър Младенов или Живко и Тодор Живкови...
Людмила Филипова умело оформя структурата и съгражда ефектен, пищен и драматичен епос за нашите “бурни 20 години” на границата на два века. Хубавото е, че тя като фина, деликатна и амбициозна натура надмогва булевардното, площадно-публицистичното, първосигналното, че не остава при пикантерията на показните убийства или сензационните разкрития от кухнята на империята на Божков. Тя търси метафорично-моралистичното обобщение на отминалите трагични години на разлом, на покъртителни човешки драми и жестоки страдания, в които България драматично промени своя облик.
Тя е колкото хроникьор на отминаващото време, толкова и негов съдник от позициите на извечните християнски и будистки ценности. Тя описва не само годините на възход и падение на най-богатия и самотен българин и парадоксалната му и по своему драматична любовна история с Анна Вертова, но и се опитва да разкрие в дълбочина промените, които настъпват в обществото, в мисленето и поведението на всеки негов индивид, който независимо дали е аутсайдер или новобогаташ , винаги стига до пробема за избора, за човешкото щастие, до разграничаването на Доброто от Злото ...
Филипова след като е била в обкръжението на дядо - премиер и на най-богатия роден бизнесмен предпочита да даде своя трактовка на преживените от нея събития, обагряйки ги с доза приемлив субективизъм, но и с много болка от преживените илюзии и напразни надежди, преди настъпването на просветлението и възкресението. За нея писането на романа е истинско избавление от миналото и своеобразно творческо изкупление. С тази книга, преживявайки съзнателно търсената разтърсваща автопсихотерапия, тя се прощава със своето минало, а това е и миналото на България, стъпвайки уверено на територията на изящната словесност.
Не искам да навлизам в сферата на литературното и психологическо оракулство и да търся пълно съответствие между образите на Анна и Борис Буков от една страна и Людмила Филипова и Васил Божков от друга. Ще отбележа само, че като впечатлителна натура Филипова добре се е възползвала от позицията си на привелигирован свидетел на историческите промени и е създала ярки и завладяващи централни персонажи. Анна е до голяма степен продукт на личното й светоусещане, докато Борис Буков- геният на източването и приватизирането на националното богатство- е натоварен и с допълнителни внушения- интимната сцена с Анна или срещата му с нея в болницата преди да умре са страхотно експонирани с толстоевски замах - което го отдалечава от житейския първообраз и на принципа на документалната фикция го превръща в страховито обобщение на времето на дивия ни капитализъм, съизмерим с Димитър - Димовия Борис Морев, а това пък е може би най-големият комплимент, който Божков е получавал от творец в своята дълга и толкова успешна бизнес-кариера. Как да не си припомним PR-миналото на Филипова, което тя явно и досега не е преодоляла напълно на подсъзнателно ниво!
“Анатомия на илюзиите” тепърва ще се чете, дебатира и анализира. Този роман ще предизвиква нееднозначни оценки и тълкувания. И това е съвсем естествено. Важното е друго - с всичките си комплекси и предразсъдъци около името й, Людмила Филипова влиза властно и отривисто в българската литература. От нея единствено зависи бъдещото й успешно пребиваване в нея.
Людмила Филипова, “Анатомия на илюзииите”, С., 2006, изд.”Сиела”.